(от гледната точка на една найлонова торбичка)

Летя в пространството,
изпълнена единствено със страх.
Издишвам бавно 
и дъхът ми носи облак прах.  

Преминах през безбройните ръце,
сега докосвам само сгради.
Въздушни струи ме отпращат.
Не оставям отпечатък с двете длани.  

Няма никой, ще остана тук сама.
Ще плувам безразлично по небето.
Вече няма риск от рани и пожари,
няма кой да се обърне и да ме остави.  

Случайна среща,
за мен дори нежелана.
Безброй са пътеките
преди да се хвана в капана.

Въртя се в спирала на моите мисли
и началото започва от края.
Спомени пропукват безплътния мрак
и се страхувам да мечтая.

Всеки удар на сърцето ми
върти компаса в твоята посока.
Съзнанието ми е вплетено
във възел на прозрачна нишка.
Прокарай длан по нея,
за да бъде то свободно като птичка.  

Ходил ли си сам по своя път?
Има ли място за други?
И запътен, пристъпвайки бързо,
на къде така?
Чакаш някого или той теб чака?

Дали е бил прав Аристофан?
Че всеки търси своята душа човешка,
не в себе си, а в тоз отсреща.
Да се свърже както е било.

А дали не е напротив?
Да се търсиш в себе си,
разходка в мозъчните гънки,
в кръгла стая без стени, 
изолирана от думи в хорските усти.

Кръстопътища навред.
Не знаеш кой завой е твоят.
Коя стена си склонен да събориш,
тъй като градил си я години.. не помниш даже броят.
И било ли е губене на време,
докато гласчето в ъгъл кръгъл тихо стене.
Моли те за свобода,
а ти го молиш за малко тишина.

Беше там, 
а в следващия миг съвсем изчезна.
Остави ми кибритена кутийка.
Несигурна ни в теб, ни в мен,
боя се сам- сама да си създам искрата.

Проблем,
запалено е огънчето вече в мен.
В един момент е нежен допир,
а в друг облива с дъжд от лава лед студен.

Съдбата ще реши,
дали затворили са спомен две очи.
Ще пламне в погледа ми топлината,
някога, при нова среща в тъмнината.